Има много вариации на връзката между пораснало дете и възрастни родители. Понякога възрастното дете става грижещ се за него, докато друг път те се дистанцират почти напълно. Bolde пише за това. Оказа се, че психолозите са идентифицирали родителска грешка, която кара възрастните деца да избягват разговори.
„Но има и друга, по-малко обсъждана вариация: родители, които обичат порасналото си дете и искат да бъдат близо до него, но всеки разговор някак си се струва неловко, неловко или се превръща в непоискани съвети. Това не ги прави лоши родители. Те са прекарали над двадесет години в учене как да отглеждат този човек. Никой не ги учи какво да правят, когато този човек вече не е този, за когото са отговорни“, отбелязва статията.
През по-голямата част от живота на детето родителите са имали ясна задача: да го питат къде отива; да проверяват дали е написано домашното; да му напомнят да се обади на лекар; да дават съвети, защото даването на съвети е част от отговорността му за друг човек. С течение на времето детето съзрява, но сценарият не се променя. Родителите все още говорят с безпокойство. Междувременно детето чува нещо различно – контрол, намеса, доклад за успехи, с които не е било съгласен.
По-специално, изследователят от Университета на Аризона Крис Сегрин установи, че когато родителската намеса продължава по-дълго, отколкото детето желае повече автономност в решенията си, това може да подкопае чувството му за независимост, дори ако родителите имат добри намерения.
Родителите вярват, че помагат, но детето чува нещо от рода на: „Не мисля, че можеш да се справиш с това.“
В същото време психологът Джефри Бърнстейн отбелязва, че родителите дават съвети, защото искат да предпазят децата си от болка.
„Това не спира на осемнадесет, двадесет и пет или четиридесет години. Те виждат проблем и всичко в тях им казва: поправи го, предупреди детето, кажи нещо, преди да се поучи от грешките си. Любовта зад този съвет е истинска. Проблемът е, че помагането, защитата и поправянето са единствените форми, които тяхната любов някога е приемала“, се казва в публикацията.
Сега обаче детето иска тази любов да приеме различна форма, а родителите нямат модел за това как трябва да изглежда това. Затова родителите превъртат телефонния разговор в главите си, преди да наберат. Те мислят какво не бива да казват този път.
„Те затварят, мислейки си: „Вече не знам как да се свържа с нея и не знам на кого да кажа.“ В крайна сметка, да признаеш, че не можеш да говориш със собственото си дете, е все едно да признаеш, че си се провалил в единственото нещо, в което би трябвало да си добър“, добавя изданието.
По този начин, отглеждането на дете учи родителите как да го защитават, поправят и подкрепят при вземането на решения. То обаче не ги учи как ще изглежда връзката, когато детето не се нуждае от разрешение, за да прави каквото и да било. Това трябва да се научи по-късно.
„И понякога това учене е по-лесно, отколкото изглежда. По-малко въпроси, които звучат като тест. Повече въпроси, произтичащи от любопитство. Готовност да се изслуша животът на детето, без да се опитва да го подобри. И достатъчно пространство и двамата да бъдат възрастни в един и същ разговор – в края на краищата, това е, към което повечето от тях са се стремели от самото начало“, завършва статията.
