Една сутрин бременната Невена Докович била вкъщи, когато усетила, че нещо не е наред. Няколко дни по-рано тя била на редовен преглед и нищо не показвало, че ще роди в шестия месец от бременността. Когато пристигнала в родилното отделение, ѝ казали, че раждането вече е започнало и че е направила спонтанен аборт. Жената стояла в залата, убедена, че няма да има деца. И тогава се чул плач.
Виктор се родил преждевременно и тежал само 700 грама. Последвали месеци борба за живот, шест месеца в болницата, множество здравословни усложнения и години лечение.
Днес това недоносено бебе е на седем години, носи слухов апарат, наскоро е бил диагностициран с ADHD, а майка му казва, че ѝ е отнело много време, докато спре да преследва очакванията към детето си и просто започне да му се радва.
Мислех си, че ще бъда майката, която е загубила детето си
По време на бременността си Невена е имала няколко кръвотечения, но не е очаквала преждевременно раждане. Когато онази сутрин забелязала секреция и усетила чести контракции, се свързала с лекаря си и отишла в родилното отделение. Там ѝ казали, че на практика е на път да роди.
"За мен това беше вълна от емоции. В този момент мислех само, че ще бъда майката, която е загубила детето си, за която някога съм чела във вестника, прегледала съм статията и съм продължила нормалния си живот.
Сега съм някой, който ще го преживее, а аз дори не можах да го осмисля. От друга страна, трябваше да се съсредоточа върху раждането, трябваше да родя това дете", спомня си Невена.
Тя беше подготвена за най-лошия изход. И тогава Виктор се разплака
"Когато чух плача му, това беше знак да не се отказвам. Борбата започна. Тя беше безмилостна, особено през първия месец, когато животът му беше в опасност. Само в Института по неонатология тя продължи шест месеца и всъщност продължава и днес. Наясно сме, че ще продължи цял живот, просто в по-малка степен от тогава", казва още Невена.
Шест месеца борба за бебе от 700 грама
Организмът на Виктор бил напълно незрял и без апаратура и медицинска помощ не можел да функционира самостоятелно. Невена си спомня, че първите месеци са преминали между борбата за живот и несигурността за последствията от преждевременното раждане.
"Имате 700-грамово бебе, чиито бъбреци работят на 10%, което е на изкуствени бели дробове, има отворен канал на сърцето, кръвоизлив на мозъка, получава кръвопреливания, получава сепсис и гъбични инфекции на кръвта. А когато излезеш от заплахата за живота, започва чакането, за да видиш последствията. Не знам кое е по-лошо - борбата за живот или чакането, което ще ти даде сценарий за бъдещето", признава тя.
През тези шест месеца Невена се опитвала да се спаси и сама. По-големият ѝ син я чакал у дома и всяко излизане от болницата означавало завръщане към живота, който трябва да продължи.
"Отне ми известно време да осъзная, че когато отворя вратата на онази институция и изляза, виждам, че животът се случва и че трябва да продължа напред. Когато влизах в дома си, живеех един напълно паралелен живот.
Той ме изпълваше за утре, за вдругиден и за всеки ден след това. Бях с хора, които ще ме прегърнат, които няма да ме разпитват много, с които мога да плача, когато ми се плаче и които ще разберат, когато имам нужда от тишина", обяснява тя.
Останах сама с бебе от 2,2 кг и осъзнах, че не знам какво да правя
Денят, който чакала шест месеца, най-накрая дошъл и Виктор вече можел да се прибере у дома.
Първият ден насаме с него обаче станал един от моментите, които Невена никога няма да забрави.
Съпругът ѝ отишъл на работа, по-големият ѝ син тръгнал на детска градина и тя останала сама с шестмесечно бебе, тежащо само 2,2 килограма.
"Колкото и да ни учеха и подготвяха в болницата, когато останах сама с това предизвикателство, осъзнах, че съм напълно объркана. Пред мен е шестмесечно бебе, което тежи 2,2 килограма, и имам чувството, че не мога да му помогна.
Трябва да реагирам мигновено, а всичко по него беше толкова чувствително и крехко. Дори днес започвам да треперя, когато си помисля за това", признава Невена.
Години наред лечения
С времето Виктор се подобрил, но ежедневието на семейството дълго време било подчинено на рехабилитация. Той има средно-тежка сензоневрална слухова недостатъчност и носи слухов апарат, а тази година, според Невена, му е поставена и диагноза ADHD.
Дефектологичните, сурдологичните, логопедичните и сензорни лечения са се превърнали в тяхно ежедневие.
"Представете си дете, което е свързано с електричество практически 24 часа в денонощието. Можете да сте навън с него цял ден и то ще влезе в къщата и ще тича отново. От друга страна, трябва да насочите вниманието му, за да научи нещо. А след това имате дете, което прекарва няколко часа сутрин на процедури, после отново следобед.
Трябва да седи, но всъщност не може да седне. Това не е нещо, което то избира или нещо, което може да контролира", споделя тя.
Виктор говори и общува днес, въпреки че речта му, според майка му, все още не е на нивото на връстниците му. Той се нуждае от повече обяснения, по-директна комуникация и среда без прекалено много шум.
Осъзнах, че детето ми не знае как да играе
В желанието си да осигури на Виктор колкото се може повече възможности за развитие, Невена се фокусира върху това, което той все още има да учи. И тогава в парка се случило нещо, което променило гледната ѝ точка за родителството.
Тя гледала как синът ѝ тича и не знаела къде ще отиде. Първата ѝ реакция била да го спре. Тогава осъзнала нещо, от което я заболяло.
"Седнах и си помислих: "Детето ми не знае как да играе. Детето ми всъщност не знае как да играе". Уча го да говори, да държи молив, да подрежда кубчета... И закъде бързам? Това дете има нужда да играе.
Тези неща се случват само веднъж в живота. Сега е на седем и никога повече няма да е на седем. Не мога да го накарам да играе на 10 години, както би трябвало на седем. Затова не трябва да има бързане", казва Невена.
Тя признава, че ѝ е отнело много време, за да си позволи да се наслаждава на родителството, вместо постоянно да се опитва да вмести Виктор в шаблоните и очакванията на околната среда.
Може да изглеждаме силни, но дълбоко в себе си все още сме наранени
Днес Невена иска да каже на родителите, които преминават през подобна борба, това, което самата тя би искала да е чула преди - да не бързат.
"Със сигурност ще пристигнат късно там, където са планирали. Ще дойдат, но може би след година, две или три. Не бързайте. Насладете се на този момент, защото само тогава се случва и отминава. Съсредоточете се върху детето и неговите нужди, върху това да го направите щастливо. Тогава всичко ще се нареди някак си", казва тя.
Зад силата, която другите виждат, добавя жената, често се крие част от родителя, който никога не забравя през какво е преминал.
"Може да изглеждаме силни и непоколебими, но дълбоко в себе си все още сме наранени. Просто се научихме да го носим. С усмивка на лице, малко грим, малко контуриране, всичко изглежда хубаво. Искам да оставя образ, който може да се носи", посочва в заключение Невена.
