Всеизвестната фраза, че Америка е страната на неограничените възможности, за пореден път бе потвърдена. Новината „Родители изгониха сина си от къщи със съдебно решение“ впечатлява отдалече.
На толкова абсурди заглавия сме се нагледали, че се чудиш дали да отвориш да прочетеш дописката, или да подминеш поредната дивотия.
Любопитството обаче надделява.
И какво да се види - родителите изгонили 30-годишния си син, защото искат детето им да вземе живота си в ръце и да започне да поема ангажименти. Настойниците какво ли не опитвали, дори спрели да го хранят и му изключили мобилния телефон. Отчаяно се решили и на крайната мярка - да му предложат 1100 долара, за да си наеме собствено жилище. И тук вече стигнали до съд, който се произнесъл, че детенцето трябва да напусне бащината къща.
Да се смееш ли, да се подиграваш ли, как да реагираш на такава новина? Признавам си, че предизвика противоречиви мисли в мен. В началото дори се чудиш какви са тези родители, които искат да изгонят детето си. След това обаче се питаш как е възможно 30-годишен мъж да седи на хранилка в тях. Истината е, че те са си го направили такъв.
Под новината веднага се пускат гръмки коментари, че цялото семейство не е нормално, че родителите са отгледали едва ли не мухльо. Спомнете си обаче, че само преди броени дни проучване на „Евростат“ показа тъжната истина, че българите живеят с родителите си до 30 години.
Сега вече не е смешно, нали? Е, сигурно някои веднага ще изтъкнат като аргумент, че няма работа за младите хора, или че заплатите са ниски. Истината обаче е, че всеки трябва да се потруди, защото няма нищо даром. Запитайте се колко от днешните младежи са готови да работят месеци за минимални пари само и само за да се научат на занаят? Малцина са, нали! Аз обаче съм го правила. Затова не се учудвайте, че масово предпочитат да си лежат на дивана вкъщи и да разчитат на мама и тате. Изведнъж се събуждаш на 30 и започваш да се оплакваш, че държавата не е направила нищо за теб. На приказки сме силни да съдим, мразим и намираме кусури, но когато се отнася до нас самите, винаги някой друг е виновен.
Спомняте ли си великия Тодор Колев, когато изпя: „Как ще ги стигнем американците? Че и задминем, кога? Другари, уважаеми дами и господа, направо се чудя как е възможно това?“. Ако преди години песента беше иронична, то сега не е така. Жалкото е, че винаги успяваме да догоним великите сили по негативни показатели.
Източник: в. Монитор
