„Гласът на България” е вече познато предизвикателство за талантливата певица Поли Генова, която не за първи път е ментор на кандидат-звездите заедно с колегите си Влади Ампов-Графа, Камелия и Иван Лечев. А броени дни преди големия финал конкуренцията между отборите е повече от сериозна! Музикалният формат, който се излъчва всяка неделя от 20 часа по bTV, се радва на голям интерес от страна на зрителите. Въпреки динамичната програма и активната подготовка на талантите си обаче Поли даде откровено интервю за „ШОУ” и jenata.blitz.bg , в което център е не само сцената, но и личният свят на певицата.
- Поли, финалът в „Гласът на България” чука на вратата, а с него, предполагам, се покачва и адреналинът. Чувстваш ли се напрегната?
- Не точно напрегната, по-скоро много се вълнувам, защото дойде времето талантите, на които продължаваме да подаваме ръка и да помагаме през последните няколко месеца, да покажат на какво са способни. Те трябва да покажат всичко най-добро от себе си и ние безкрайно се вълнуваме наравно с тях.
- Смяташ ли, че бъдещият победител е в твоя отбор, който тази година се очертава като един от най-силните? От време на време виждаме, че между теб и Графа прехвърчат не само усмивки, но и доста искри в битката за талантите.
- Много бих се радвала наистина, ако тази година короната е наша (усмихва се). А това, което се случва във взаимоотношенията ни с Графа, си мисля, че е едно най-нормално приятелство – със своите хубави и понякога не чак толкова хубави моменти. Абсолютно нормални отношения между близки хора.
С годините се сближихме не само с Графа, но и с останалите членове на журито, с които се виждаме и извън предаването. Често вечеряме и се виждаме на по питие. Станахме си близки приятели, а не просто колеги от шоуто.
- Възможно ли е един ден да видим Поли Генова и Камелия в дует, въпреки че двете пеете в напълно противоположни музикални жанрове? Щом сте станали близки в живота, защо не и на сцената?!
- Аз обичам предизвикателствата. И двете с Камелия сме хора, които не се страхуват да експериментират, така че човек никога не трябва да казва „никога” (усмихва се). Аз съм човек на изкуството, който е отворен към абсолютно всичко, така че когато става въпрос за нещо издържано и с добър вкус – защо не.
- Ти познаваш добре българската публика откъм нрави и нагласи. Има ли нещо, което те разочарова?
- Аз съм човек, който често пътува, което ми дава и възможност да общувам с различен тип публика от българската. Истината е, че българската публика е доста взискателна и не прощава, но в същото време и много бързо забравя. Може би ни е заложено в народопсихологията, нямам представа… но пък когато нашата публика обича, то е завинаги. Не бих сложила под общ знаменател всички, защото в България има и такива хора, които си мислят, че това да си музикант не е професия. Скоро дори ми се случи следната ситуация – трябваше да посетя една банка и влизайки буквално в последния момент, в края на работното време, портиерът ми се скара. Попита защо закъснявам
отвърнах, че съм имала работа. А той каза: „Ами вие, освен че пеете, какво работите?” (смее се). Ето това все още съществува. А на мен много ми се иска хората да разберат, че това, че правим музика, е труд, и то доста често много изтощителен и продължителен. И фактът, че сме винаги усмихнати и всичко се случва с лекота, не означава, че в действителност е така. Не означава, че зад всичко това не седи страшно много труд, усилия и загубени моменти с близки хора. Ние жертваме страшно много от свободното си време, личния си живот и времето за семейството си.
- И какъв бе твоят отговор към портиера? Успя ли да му обясниш всичко това?
- Мисля си, че това не се обяснява, а трябва да се покаже на практика. Нямам отговор за нещо подобно, но се надявам с времето нещата, които оставяме след себе си – успешните проекти, добрите резултати и постиженията на всички ни, макар да сме малка страна – да не бъдат забравени. Те трябва да се уважават.
- Спомена думата „уважение”, а съвсем скоро на поредното издание на песенния конкурс „Евровизия” видяхме неуважение към твоя труд от представителката на Кипър, чието парче бе подозрително сходно с песента, с която ти се яви на конкурса преди две години… Само че тя се класира на второ място, а на теб тогава отредиха четвърто?!
- Честно казано, в момента вниманието ми е фокусирано в съвсем различни проекти и даже имах възможност да гледам единствено финала на „Евровизия”. Тази година съм се концентрирала само върху летните си проекти и албума си и признавам, че не следя отблизо конкурса. Но и не бих искала аз да коментирам тази ситуация – има хора, които трябва да определят какво трябва да се случи в такъв момент. Авторите на песента например биха могли да кажат нещо по въпроса. Резултатите са ясни, а аз разбирам реакцията на българите, защото те очевидно са повярвали в моя проект тогава и това може само да ме кара да се чувствам щастлива. Аз все още усещам подкрепата на цяла България, което е прекрасно. Дори след толкова време хората си спомнят за тази песен.
- Не само си я спомнят, но си припомниха и емоцията от онзи момент, в който можеше да бъдем класирани и по-напред в конкурса…
- (Усмихва се.) Може би това е още един хубав повод да си дадем сметка какво притежаваме ние, каква е нашата следа и колко е важно да помним хубавите неща, които сме оставили след себе си.
- Върху какви летни проекти си концентрирала вниманието си сега?
- В най-близко бъдеще е най-новата ми песен, която, както обещах на хората, които ме слушат извън България, ще бъде на английски език. Ще се появи буквално дни преди финала на „Гласът на България”. Казва се „Perfect love” и имах удоволствието да заснема видеоклипа към нея извън България, на едно прекрасно място, което създава невероятно лятно усещане, каквото е и усещането на цялата песен. Надявам се, че ще се получи един наистина различен проект. Авторите на парчето също не са от България. Аз все още очаквам да видя крайния резултат, защото работим по нея и по видеото. И наистина нямам търпение да споделя с всички вас какво успяхме да направим заедно – една хубава лятна песен с прекрасно послание, че любовта наистина може да бъде перфектна, защото това е най-прекрасното чувство, което ни спасява и ни дава сила да продължаваме напред.
- А перфектна ли е любовта в твоя реален живот?
- Любовта винаги е перфектна, както и да я погледнем, в различните си измерения – било то към любим човек или към близък приятел. Аз мога да кажа, че в момента съм много щастлива и определено в живота ми не липсва любов, дори напротив. Чувствам се обичана, което е много важно.
- Преди около година ти сподели, че си имала момент в живота си, в който си мислела дори да се откажеш от пеенето. Защо се случи така?
- Може би е било моментно състояние. Всеки човек минава през трудни периоди в живота си, а в нашата професия и изобщо при хората, които се занимават с изкуство, за съжаление никога няма златна среда. Ти си или горе, или долу. Обикновено буквално всичко е като една вълна. Когато си по-млад, си повече идеалист – искаш всичко веднага, сега или никога. И съответно преживяваш всяка загуба много тежко. С годините обаче разбираш, че това са били едни прекрасни уроци, които те правят по-силен. Карат те да се учиш да се наслаждаваш на всеки един момент и най-вече да разбереш, че не целта, а пътят е най-важен.
- Може би самата ти си била точно такъв идеалист като малка… Правиш силен старт с група „Бон-бон”, но пък с тежката летва на детето-чудо, както са те наричали, което пък е твърде задължаващо! Как се справи с това свръхочакване към себе си?
- Да, права си за това, но въпреки че наистина е изисквано много от мен, аз съм изживяла едно наистина балансирано детство. Още повече че самата аз съм безкрайно изискваща от себе си, така съм възпитана от малка. Никой никога не ме е карал да правя нещо насила. Аз самата съм много силен характер и винаги съм правела точно и само това, което искам. Дори и родителите ми през годините не можеха да се наложат (усмихва се).
Такава съм. Изключително много обичам свободата си. Разбира се, с помощта на хората, които са ме отгледали и са възпитали в мен чувство за отговорност, това да уважавам труда на останалите, да мога да умея да работя в екип. Това са безкрайно ценни качества. А също и точността, която все още усъвършенствам, защото не е лесно, когато човек се занимава с много неща, и то в един и същи момент. Безкрайно съм благодарна и на целия екип на „Бон-бон” за това, което са ми дали, и смятам, че никога нямаше да бъда това, което съм днес, ако не бях минала през тяхната школовка. Получих от тях изключително ценен опит и смея да твърдя, че това се случва много рядко, дори и в световен план. Говоря за тези, които от невръстна детска възраст са имали възможност да стъпят на такива големи сцени и такива големи професионалисти и да поддържат контактите си през цялото това време. Това е безценно.
- Явно жаждата ти за свобода надделява над всичко, защото дори когато си била малка, майка ти не успява да промени нагласата ти да се развиваш, занимавайки се именно с музика…
- (Усмихва се.) Това е така, да, мен никога никой не ме е насилвал. Майка ми тогава наистина имаше друга представа за мен, но в момента, в който разбра, че аз искам да взема своето решение, ми каза, че това е първото сериозно решение, което ще взема, и отсега нататък всички решения ще взимам сама. И всъщност това се оказа един много ценен урок.
- А какво мисли майка ти днес за това, което си успяла да постигнеш до момента в кариерата си? Как те преценява и като жури в „Гласът…”?
- Много е критична. Цялото ми семейство е такова и са много взискателни (смее се). Понякога ми се обиждат например, че имам нов проект, който обаче не съм им пуснала, защото той не е бил готов. Аз съм човек, който обича да изпипва нещата докрай и понеже знам колко са критични, предпочитам да чуя крайното им мнение. Причината е, че когато хората не са музиканти, не могат да си представят нещо, което не е готово, докато ние виждаме нещата в няколко стъпки напред. Но критиката според мен винаги е градивна и ми помага да съм здраво стъпила на земята и въпреки всичко да съм един нормален човек.
- Правиш ли от време на време своите малки бягства от целия динамичен ритъм, на който си свикнала?
- Абсолютно си права за това и то е същото, което ме крепи. Научих се да си намирам време за такива бягства, дори и да са малки. Точно те са нещото, което много често ме спасява и ми помага да се върна с пълна сила към обичайния си работен ритъм, а дори и в личния си живот.
- Има ли нещо в личен план, към което се стремиш, а още не си реализирала?
- Да, има. Искам някой ден да имам свое собствено семейство, да имам деца и да стана майка. Много бих се радвала. И знам, че е въпрос на време това да се случи. Усещам, че имам много силен майчински инстинкт, това е биология, абсолютно нормално.
Интервю на Анелия ПОПОВА, в. "ШОУ"
