Джоди разказва пред списанието Newsweek как месеци наред лекари отхвърляли притесненията ѝ за формата на главата на по-малката ѝ дъщеря. Накрая момиченцето, наречено Хети, е диагностицирано с краниосиностоза - състояние, при което костите на черепа се сливат преждевременно. Ако не се лекува, състоянието може да повлияе на развитието на мозъка на детето.
„В началото не можех да си го обясня ясно, но имах едно чувство в стомаха, което не можех да игнорирам.
Бях на 40, изтощена и се приспособявах към живота с новородено и двегодишната ми дъщеря, Брейди. По-малката ми дъщеря не можеше да се успокои. Не спеше, не ми позволяваше да я пускам и непрекъснато искаше да яде, но не пиеше от шишето. Бях отчаяна.
Когато беше на около месец, я заведох на лекар, отчаяна за отговори. Просто попитах: „Моля, кажете ми защо бебето ми не спи и не се успокоява“.
Казаха ми, че може да е непоносимост към млечни продукти, затова ги махнах от менюто си и се надявах на най-доброто. Но с течение на седмиците започнах да забелязвам нещо друго. Челото й изглеждаше необичайно голямо, почти изпъкнало, и виждах как се образуват малки трапчинки.
Когато стана на два месеца отново я заведох на лекар, този път по-фокусирана върху формата на главата й. Казаха ми, че няма от какво да се притеснявам, че главите на бебетата могат да бъдат различни и да се развиват различно“, разказва Джоди пред Newsweek.
„Опитах се да повярвам, наистина го направих, но тогава забелязах, че се образува бучка на тила й. Върнах се отново при лекаря, питайки дали бучката може да й причинява дискомфорт. За пореден път ме увериха, че това е „нормално“ и че бебета често имат проблеми със съня.
Когато беше на около три месеца, започнах да проучвам. Попаднах на състояние, наречено краниосиностоза - при което костите в черепа на бебето се сливат преждевременно.
Написах тази дума на лист хартия и го показах на лекаря. Той ми каза, че никога не е чувал за подобно нещо. Също така ме предупреди да не търся в Google, тъй като интернет бил пълен с неточности и конспирации.
Прибрах се вкъщи напълно обезкуражена. Чувствах се сякаш съм отхвърлена, сякаш съм просто тревожна уморена майка, която си въобразява разни неща. Дори най-близките ми хора си мислеха, че може би прекалено много мисля за това.
Майка ми предположи, че може би виждам нещо, което не съществува. Съпругът ми Доминик виждаше колко съм изтощена. Дъщеря ни не искаше да стои с него и той се чувстваше безпомощен, гледайки как се боря“, продължава разказа си тя.
„Няколко седмици по-късно се върнах отново, този път решена да не си тръгвам, докато не ме чуят.
Видях лекар, когото никога преди не бях срещала, и му обясних всичко, което бях забелязала, и как чувствам, че нещо не е наред. Казах му, че искам спешно направление за педиатър и че няма да напусна кабинета, докато не получа такова.
Той отиде да говори с главния лекар, който ме изслуша внимателно и се съгласи да ми даде направление.
Спомням си как влязох на прегледа със затаен дъх. Лекарят погледна дъщеря ми и каза: „Само ми дайте минутка“. Вдигна телефона, обади се на специалист, а като се върна пак при нас каза, че подозира краниосиностоза.
Да чуя думата „краниосиностоза“ беше ужасяващо, но странно - беше и облекчение. Най-накрая някой можеше да види това, което аз виждах през цялото време. Беше страшно да си помисля, че нещо не е наред с детето ми, но беше още по-лошо, че лекарите не го взеха насериозно“, казва още тя.
Хети е диагностицирана както с метопична, така и с сагитална краниосиностоза. Костите в черепа й са се сраснали преждевременно, което може да повлияе на развитието на мозъка ѝ, ако не се лекува.
„Когато беше само на една годинка, тя претърпя десетчасова операция по време на пандемията от COVID. Никога няма да забравя този ден.
Заради ограниченията, не позволиха на съпруга ми да влезе в болницата. Трябваше сама да я занеса в операционната и да я държа, докато я приспиваха в ръцете ми. След това я предадох и си тръгнах.
В момента, в който излязох от стаята, паднах на колене. Не знаех дали някога ще я прегърна отново.
Седяхме отвън в двора на болницата с часове, опитвайки се да бъдем възможно най-близо до нея. Когато най-накрая ме извикаха, облекчението беше огромно. Никога преди не бях се разделял толкова дълго с нея.
Само няколко седмици по-късно тя разви сериозна инфекция и отново трябваше да се подложи на спешно лечение – нещо, което първоначално беше отхвърлено, докато отново не настоях за отговори.
Като се замисля сега, все още се чувствам виновна. Въпреки че се борих да бъда чута, понякога чувствам, че е трябвало да настоявам повече по-рано.
Това, което знам със сигурност, е следното: никой не познава бебето така, както майката. Ако нещо не ви се струва правилно, доверете се на това чувство! Говорете! Продължавайте да се връщате! Настоявайте, докато някой ви чуе!
Защото дори другите да мислят, че сте твърде тревожни или си въобразявате разни неща - не сте.
Сега, шест години по-късно, ние гордо гледаме към това силно, безстрашно, красиво момиче. Тя е преодоляла повече в краткия си живот, отколкото повечето хора някога ще успеят“, казва в заключение изстрадалата майка. /jenata.blitz.bg
