Човек, който винаги вдига телефона, е приятелят, към когото всички се обръщат в моменти на нужда. Такъв човек обаче може да си помисли: ако това се случи на мен, на кого бих се обадил сега? пише bolde за това.
В повечето случаи тя не отговаря на този въпрос; мисълта се появява, задържа се за секунда и след това отново изчезва.
„В един нормален ден нищо не може да се направи по въпроса и те трябва да се върнат към ежедневието си. Но тази мисъл им се върти в главите от години и те са започнали да я забелязват, а това вече представлява определена информация. Те са първите хора, които се обаждат, когато нещо се разпада. Представете си момента, в който бракът на приятел приключва. Телефонът звъни. Приятелят преглежда контактите си и избира име, и това име е негово“, обяснява статията.
Човекът, който получава всички тези обаждания, обаче просто слуша и подкрепя, вместо да излее собствените си преживявания или да признае, че е имал тежък ден.
„Тези взаимоотношения имат определена форма и тази форма ги поставя в роля на слушател, от която не знаят как да избягат. Така че близостта е реална, но само в едната посока. Приятелят се чувства близък с тях, защото са споделили много за себе си. Те не чувстват същата близост, защото не са споделили нищо за себе си. И докато забележат тази асиметрия, ситуацията е продължила десет години и промяната ѝ би била като да помолят приятеля да научи съвсем нов начин да бъде приятел“, добавя изданието.
Те са научили това в дома, в който са израснали.
Почти никой не става такъв слушател в зряла възраст. Това е нещо, което тези хора правят от детството си. По принцип у дома се е случило едно от две неща: или е имало родител, който е трябвало да бъде управляван, и детето е поело ролята на грижещ се, преди то да се е нуждаело от такъв.
„Или може би в семейството е имало неписано правило, че едно от децата трябва да е стабилно и това дете е било избрано. Този модел се нарича „родителство“ – семейна ситуация, в която детето поема емоционални или практически отговорности на възрастни, често незабелязано, често преди някой друг да забележи“, отбелязва Болд.
Този човек по този начин се превръща в приятеля, който слуша, в колегата, който поема фрустрациите на всички останали, в партньора, който усеща настроението в стаята и се адаптира към него.
В същото време такива хора изпитват самота, а именно отсъствието на някой, който, чувайки гласа ви по телефона, първо ще попита как сте и ще чака отговор.
„Те са го давали на десетки хора. Но самите те, по същество, никога не са го получавали в отговор. Обаждането, което чакат, никога не идва“, добавя изданието. / jenata.blitz.bg
